Да се усмихнем един на друг

Не съм писала отдавна. Не защото нямам какво да напиша, а защото се отвратих. Отвратих се от политика, скандали, новини, от които струи само негативизъм. Знам, че лошите новини се четат и вдигат рейтинги, но на мен не ми се иска да пиша за тъжни и лоши неща, не ми се иска да пиша колко сме зле и как няма да се оправим.

Иска ми се да пиша за хубавите неща, които се случват в живота. Ония, дребничките нещица, които озлобени и обезверени все по-често подминаваме.

 Жалко е, че вече не вдигаме очи към осеяното с милиарди звезди нощно небе. Тъжно е, че не виждаме изгревите и залезите, а най-ми е тъжно, че не се забелязваме един друг.

Кажете, кога за последно сте казали „Добро утро!“ на непознат, който сте срещнали на улицата, в метрото или в супермаркета?
Кога се усмихнахте за последно, кога прегърнахте любим човек, кога се полюбувахте на зеленината и цветята в парка?

Не ми се иска да пиша за предизборните битки, за намаляването на населението, за безработицата, за престъпността...

Актуални теми са, но на мен ми се иска да напиша за малкото цветенце, което си е проправило път и е разтворило цветчета по средата на асфалтовия път. Иска ми се да напиша за борбеното малко цвете, защото то носи в себе си сила и надежда.

Иска ми се, вместо да пиша кой колко лъже и краде, кой кого убил, да напиша за онези деца, които вместо да си купят бални тоалети, дариха парите на нуждаещите се, защото те също носят надежда.
Иска ми се поне за миг да спрем да се плюем един друг, да злословим и лицемерничим зад гърбовете си, да дадем шанс на доброто, което е вътре в нас.

 Да си дадем почивка от помията, която се излива и се опитаме да забелязваме красивите неща, които ни заобикалят. А такива има, трябва само да ги видим...и да се усмихнем един друг.