Четях си "Надежда" на Джани Родари и подсмърчах тайничко в шепи.
И тогава получих писмо от близък приятел, който мило ме канеше на деня на усмивката.
"Това е твоят ден, виж колко хора ще празнуват и ще се усмихват с теб", пишеше приятелката ми.
Сякаш се стоплих отвътре и самосъжалението ми се стопи.
Деня на усмивката е моят рожден ден - аз съм усмивката и хиляди хора ще празнуват с мен.
Как можах да забравя да се усмихвам?
Прочитам пак писмото и усмивката ми лека - полека се появява. Та аз съм шарена и пъстра и никога не плача. Къде се бях изгубила и аз не знам. Може би из лабиринта на неизречените думи, проклятията, изказани с пресипнал глас или пък бях изостанала някъде по пътя? Не помня и не искам да си спомням вече.
Спомних се, че съм слънчева и усмихната и има хора, които ме обичат и ще се усмихват на моя ден, моят усмихнат слънчев рожден ден!
Благодаря ти Дени с цялото си сърце. Пращам ти една голяма и радостна усмивка и наръч балони, пълни с прегръдки!
