Тя беше до теб винаги, когато ти беше самотно и имаше нужда да усетиш
нейното рамо.
Тя беше до теб винаги, когато светът ти беше тъмен и
страшен, а ти имаше нужда тя да избърше сълзите ти.
Тя беше до теб винаги, когато искаше да разкажеш на
някой деня си. Беше до теб, когато беше ядосан, уморен и обиден от хорските
думи.
Тя беше до теб сутрин, обед, вечер. Винаги готова да
се изслуша, да те приласкае, да ти разкаже нещо весело, за да те разсмее и да
ти е по - малко тъжно.
Тя беше до теб неизменно… като малък, странен войн,
готов да те брани от всичко и всеки.
Пазеше те от
самия теб, вдигаше те, когато паднеш и не искаше никога нищо в замяна.
Защото тя знаеше, че любов не се иска, тя се дава.
Затова тя ти даде всичко, което имаше и не поиска
нищо повече от това, което ти сам искаше да и дадеш.
Ти не беше до нея, когато тя имаше нужда от теб,
когато се страхуваше, когато беше уплашена и когато светът и се сриваше.
Не беше до нея, когато плачеше сама в тъмното. Не
беше до нея, когато имаше нужда някой да я гушне.
Не спази нито едно свое обещание, не помисли за нея,
когато ти беше
добре. Не поиска да узнаеш от какво се вълнува, за какво мечтае…
Беше просто даденост, нещо, което винаги ще е до
теб, когато имаш нужда от нея.
Тя криеше своята болка зад усмивката си, но помниш
ли, веднъж ти каза, че добрите хора си
отиват внезапно и без обяснения.
Ти не знаеш, но нейното време да си отиде вече беше дошло!
