Беше моя…все след мене
вървеше. Мислех си, че цял живот ще е така. И груб съм бил, и студен,
отблъсквал съм я с всички сили.. Исках да си иде. Имало е време, когато съм я
ненавиждал, имало е време, когато съм искал да не се е раждала.
И не можех без нея… Нуждаех
се да знам, че я има. Държах я надалеч от себе си и в същото време тъй близко,
че усещах дъха и на гърдите си нощем.
Събуждал съм се с
мисълта за нея, лежал съм буден с часове, опитвайки се да не заспивам, за да не
дойде в сънищата ми.
Знаех, че няма да ме
напусне. Знаех, че няма да ме укори. Знаех, че ще мине през aда, за да е до мен.
И тя минаваше през ада,
без да се оплаква. Нито веднъж не се разплака, нито веднъж не каза, че и е тежко,
нито веднъж не се скара. Чакаше ме! С години ме чакаше. Чакаше ме, когато
изчезвах, чакаше ме, когато бях прекалено зает с други неща, за да се сетя за
нея, чакаше ме денем, чакаше ме и нощем.
Аз все бях зает за нея.
Не исках да я допускам до себе си. Страхувах се!
Страхувах се от нея…от безмълвната
и обич, от силата и да остане до мен.
Направих всичко
възможно тя да си иде.
Колко глупав съм бил. Знаех
какво иска, знаех колко малко и трябва, за да е щастлива, но не и го дадох.
Никога не и казах, че я
обичам, не и казах, че искам да е до мен, не я допуснах до себе си.
Мислех, че винаги ще е
до мен, но тя си отиде…Отиде си точно толкова тихо, колкото и беше дошла.
Понякога, внезапно
посягам към телефона, за да и разкажа нещо, но се сещам - нея вече я няма. Чувам
смеха и по улицата, припознавам лицето и, усмивката и… говоря с нея в мислите
си, но нея вече я няма.
