Но някак не ми се случиха днес нещата. Стоях пред бялата страница и просто не можех да извикам детето в себе си. Детето, което никога не ме е оставяло да порастна и което е толкова живо и жадно за приключения и нови емоции.
Потърсих го, но не ми отговори. Огледах се и го извиках, но мъничето мълчеше упорито, свило се в ъгъла на душата ми и ме гледаше толкова сърдито,че ме хвана страх.
На мен ли се сърди или на света около себе си? Дали някога ще се върне малкото палавниче или ще го виждам само в сънищата си вече?
Днес порастнах ли или просто съжалявам хлапето в себе си, което отчаяно хлипа в ъгъла?
Не разбрах кога на мъничето му се счупиха крилата и то престана да се усмихва. Разноцветните балони, пълни с усмивки и шепите смях, които раздаваше ги няма днес.
Днес не ми е ден за веселие и радост, но утре..от утре няма да се дам. Смятам сега да избърша сълзите на малкото сърдито хлапе и да изтичам да го гушна. Утре ще е добър, усмихнат и весел ден. Утре пак ще съм си аз:)
