Преди малко ми попадна една статия на Калин Терзийски, в която писателят и психолог нищеше темата за това дали домът е нашата крепост.
Моят дом моя крепост ли е? Ей над това се замислих и аз или по - скоро се замислих искам ли домът ми да е крепост. Да, знам, че ще кажете, че под този израз се крие чувството на сигурност, комфорт и уют, който всеки от нас създава в дома си, но аз явно съм малко смахната.
Какво е домът за мен? Място, където се прибирам, залоствам вратите и се скривам от останалия свят? Или е мястото, което съм го направила идеално, спретнато и красиво подредено и не давам прашинка да падне по пода и всичко блести от чистота?
Домът трябва ли да е перфектен, за да стане моя крепост?
Не ми се иска моят дом да е крепост. Да, предполагам е смахнато, но аз нося дома в сърцето си. През целия си живот съм обиколила доста места и където и да отида намирам своя дом. Не ми трябват палати, перфектно обзавеждане или жилище на пъпа на София и в никакъв случай не искам моят дом да бъде моята крепост.
Предпочитам домът ми да е с широко отворени врати, и не ми пречи да събирам мръсни чорапи от пода, нито да свалям тоалетни чинии след някой, стига той да си струва. Не ми трябват прекрасни и префинени подредби, на които приятелите ми да се дивят, не ми трябва дом, който да ми осигурява защита и сигурност.
Сигурността, от която имам нужда искам да я имам от човека до себе си, не от високите огради на „крепостта”, която сама съм създала и наричам свой дом.
Всяко ново място, на което се налага да отида се превръща в мой дом. Влюбвам се в града, мястото, малките улички, големите булеварди, синевата на морето или високите, снежни върхове на планините. Влюбвам се във всяка къща, или стаичка под наем, в която живея и мога да я нарека своето място.
Не искам да имам дом, който да е моя крепост. Аз нося дома в сърцето си, тъй какво охлюва носи къщурката на гърба си.
Искам да имам дом, който не е идеален, но в който има някой, с който се смея, на който се сърдя и който ме кара да се чувствам щастлива.
