Просто исках да го кажа

Хубаво ми е! Захвърлих всичкия товар, който ми тежеше. Тревогите, които ме правеха тъжна ги събрах, изпрах, грижливо сгънах и изхвърлих по пътя. Преди да ги метна от моста им казах „Сбогом” и замахнах силно...гледах ги, докато падаха надолу с плясък и сякаш изведнъж се събудих. Разбрах, че всеки сам си налага да е тъжен, самотен и нещастен. Всеки сам решава докога ще се самоизмъчва, чака, надява се...прави всички онези неща, които го правят нещастен. Никой няма да дойде, за да отнеме болката и тъгата, ако сам не си кажеш: „ Стига толкова, време е да вървя напред”! Хубаво ми е и ми е някак леко без товара ми. А като си помисля, колко малко ми е трябвало, за да ми е леко - една усмивка, един мил жест от приятел, шепа смях, чувството, че съм част от едно цяло. Не мога да повярвам, че ми е отнело толкова време да разбера, че докато съм носела товара си е имало хора до мен, които са отнемали част от болката ми. Но заслепена от собственото си нещастие не съм виждала, не съм разбирала и не съм оценявала ничия помощ. Сега знам, че винаги е имало някой до мен готов да ми помогне, да направи деня ми по - хубав, да ме изправи, ако падна. Хубаво ми е! Отново мога да се смея, да се забавлявам и мечтая! Отново мога да летя! Трябвало е само да повярвам в себе си и в хората, които са до мен. А може би ми е трябвало просто едно удържано обещание, един филм изгледан не сама, едно „Добро утро и успешен ден!, една приятна изненада, оставена на бюрото ми и една ореховка, знам ли?:)