Старите приятели не се забравят. Или се забравят? Странно нещо е животът. Не бях се сещала за старите си приятели от години. Миналото ми се струваше толкова далеч, забързана по своите пътеки, жадна за нови хоризонти съвсем забравих старите приятелства. Ония, от детските години, хубавите, най - ценните.
Толкова силно исках да вървя напред, че те някак си останаха там, на пътя, където ги бях оставила в годините. Не мислех, че някой си спомня вече за мен, та аз съм толкова далечна. Но сгреших!
И днес, получих стихче от приятел, с който не съм се виждала от години. За мой срам не съм си спомняла за никой от години.
Може да ви се стори смешно, но стихчето за старото приятелство ме разплака. Разплака ме и приятеля, който изненадващо ми се обади с думите: ”Чета какво пишеш в блога си и се сещам. Сещам се за теб, за миналото, и искам толкова много неща да ти кажа, но не намирам подходящите думи”.
Не мислех, че някой от тях, старите ми приятели следи какво става с мен, къде съм, какво мисля, какво чувствам. Не мислех, че някой го е грижа за мен, а се оказа, че миналото не е минало изобщо.
Аз не знам нищо за всички тях, с които бяхме заедно дълги години. С които сме за забавлявали, плакали, мечтали, бягали посред нощ от домовете си само, за да седнем на пейката пред къщи, за да си кажем нещата, за които не ни е стигнал цял ден.
Не знам как върви животът им, не знам какви са станали, не знам дали са щастливи или нещастни.
Оказа се обаче, че те не са спирали да „знаят” за мен и да ме търсят.
Стана ми мъчно и радостно едновременно. Мъчно, че сме пропилели толкова години в разминаване, когато е било нужно просто да се чуваме от време на време. Радостно, че някой се е сетил за мен и иска да ме види.
Днес си спомних. Спомних си как макар, че живеехме на една улица и се виждахме всеки ден си пишехме писма, които слагахме под специални камъни ( сякаш нямаше пощи ). Всяка сутрин и всяка вечер проверявахме „пощата” си четяхме писмата, изпълнени с „тайни”. Спомних си много други неща и се върнах назад във времето.
Върнах се назад във времето, когато всичко беше толкова простичко и лесно.
Текстът е посветен на Мария, Атанаска, Данчо, Любо, Стоян, Димитър и още няколко приятели.
