Не знаех, че от самотата толкова боли. Не знаех, че болката от самотата ще е толкова осезаемо истинска, сякаш някой е откъснал парче плът от тялото ми.
Много мислих как да избягам от болката и самотата. Крих се, плаках, надявах се да си иде сама. Но тя се оказа болестно състояние и сега се налага някак да я изкарам от себе си. А единствения начин който знам, единственото нещо, което ме спасява е този малък бял лист. Та реших да го нашаря с мисли безумни и объркани с тайната надежда тя - Самотата да си иде и да не ме боли толкова много. И ето писмото ми до Самотата започва така:
Скъпа Самота, навярно знаеш, че не си чак толкова много обичана и желана, но съм длъжна и аз да ти го кажа. Знам, че ти идваш само когато човек сам реши, че те иска без да знае какво следва от това, но моля те - иди си от мен. Защото скъпа моя Самота аз няма да ти се дам. Ще се боря с теб до изнемога, обещавам ти. Толкова много съм ти ядосана - на теб и на себе си. Ще оцелея Самота, колкото и да не ти се вярва. Битката ще спечели само един и уверявам те, това ще съм аз.
Сега мисля да сляза до брега и да хвърля писмото далече, навътре в морето с надеждата Самотата да си иде.
