Попитах те защо не си ми казал, а ти само се усмихна, целуна ме и прошепна: ”Защото обичам ТИ да ми носиш ризите”.
„Дори и синята? Късмелийската? Та аз обичам да си спя с нея и вече има петна от шоколад?”
„Няма нещо, което имам да не искам да е твое!” – каза ти, а аз се запитах възможно ли е толкова много да ме обичаш.
Ти успяваше да преобърнеш света, само за да ми кажеш „Здравей мише!” Как го правеше, не знам, но все още усещам, че си някъде край мен, готов да ми помогнеш, ако изпадна в беда.
Аз така и не се научих да съм голяма. Като дете получило нова, хубава играчка трябваше да счупя и захвърля всичко, което обичам...включително и късметлийската ти риза.
А помниш ли как ми се караше, когато си играех с всичките неща, с които работеше. Взимах ги тайно и си играех с тях точно като дете, наричайки ги „чуденца”. Те бяха шарени и интересни и накрая ти ми забрани да пипам каквото и да е от нещата, с които работиш. Но аз не спрях, и „чуденцата” изчезваха едно по едно, а ти се правеше, че не забелязваш липсите.
А когато се цупех, че ми е скучно и ме взимаше с теб на работа? Винаги ми казваше да стоя мирно и да не ти задавам никакви въпроси и винаги ме намираше да се разхождам и да питам работниците коя машина какво прави и да ги карам да ми демонстрират нагледно...колко много ми се ядосваше, а после бързо ти минаваше като ти разказвах какво правят машинките. Винаги се смееше с обясненията ми и бързо ми прощаваше лудориите.
А помниш ли измислената ми теория „ Забрави нещо, за да се върнеш?”
Доста ми се смя, когато разбра, че нарочно, когато си тръгвам оставям нещо свое и взимам нещо твое. Не можеше да разбереш защо го правя, а когато ти обясних теорията само ме прегърна, засмя и ми каза: „Другия път забрави себе си при мен, става ли?”
Аз ли забравих да се върна, ти ли забрави да ме върнеш не знам, но сега само си спомням, че обичах да ти нося дрехите, особено ризите...
