Искаше ми се да напиша нещо хубаво, забавно, весело или поне нещо на професионална тематика, но просто днес не мога.
Не ме разбирайте погрешно, не съм ревла, просто днес се разделям с нещо, което беше много скъпо за мен.
Спомням си различни моменти, в които съм била щастлива и ме боли.
Странно е как хората спират да се обичат, нали?
Как в един момент просто магията за единия изчезва и вече нищо не е същото.
Днес е ден за сбогуване! Утре пак ще съм си същата, но днес, днес е време за тъгуване.
Много дълго отлагах това сбогуване, много дълго време не исках да се сбогувам. Бягах, връщах се отново, заричах се, после пак се връщах, но вече е време да кажа наистина Сбогом.
Не тръгна ли сега напред, ще продължа да тъпча на едно място и да се връщам отново и отново и да се самонаранявам. Защото точно това правя. Наранявам само себе си.
Иска ми се да спра да се обръщам назад и да се надявам нещо да се случи. Уморих се да говоря, уморих се да споря, уморих се да чакам.
Защо пиша този текст сега ли?
Ако не го напиша, няма да мога да се сбогувам истински. Такава съм си, романтичка!
Честно казано не ме интересува кой ще го прочете. Не ме интересува кой ще го прочете и ще се засмее на наивността ми. Не ме интересува и кой ще иззлобее.
Днес е ден за тъгуване. Утре ще съм си пак същата, но днес, днес трябва да се сбогувам!
Сбогом!
