Хората не ни разочароват, ние сами се разочароваме, очаквайки от тях да се държат, както ние желаем и както ние си представяме. И когато желанията ни не се сбъднат, когато хората не реагират, както ние сме очаквали, тогава идва разочарованието.
Тогава си мислим колко много сме вложили от себе си, а не сме получили нищо или почти нищо в замяна. Но дали е така? Способността ни да забравяме лесно, бързо и много удобно своите грешки, постъпки и неосъществени желания, насочва разочарованието ни не към самите нас, а към хората, които сме натоварили сами със собствените си очаквания, без дори те да подозират за това.
А какво става, когато ние разочароваме някого? Когато ние не отговорим на очакванията? Боли, нали? И за да се успокоим и оправдаем пред себе си си казваме, че някъде сме се разминали по пътя си, и се надъхваме, че трябва да продължим напред.
А дали няма да е по - лесно, ако просто спрем да очакваме нещо от другите и ги приемем такива, каквито са? Дали няма да е по - лесно, вместо да се опитваме да изграждаме високи, непристъпни стени, зад които да се скрием, да си кажем един друг какво ни тревожи?
Ако спрем да очакваме нещо от другите, ако спрем да премълчаваме за нещата, които са важни за нас, ако спрем да слушаме само собствения си глас и се заслушаме в този, отсреща, дали няма да живеем по - пълноценно и просто?
Ако престанем да се крием зад маски, ако престанем да премълчаваме от страх, че ще ни отхвърлят, то тогава няма ли да сме по - щастливи?
