Няма да правя изводи! Не съм достатъчно умна, за да правя каквито е да е заключения. Макар, че съм блондинка под прикритие обаче не мога да не се замисля над израза „Когато една врата се затваря, се отваря друга”.
Тези няколко дни ми доказаха правотата на тези думи.
Случвало ли ви се е, да познавате някой от много, ама много дълги години и да му имате изключително доверие. Да го чувствате толкова близък, че сякаш е ваш двойник. Да мислите еднакво, да чувствате еднакво, да се вълнувате еднакво.
През годините малко сте се поизгубили сред грижите, работата, разстоянията, но сте продължили да се търсите непрестанно. За вас този човек е продължавал да значи много. Вярвали сте, че така ще е до самия ви край, каквото и да ви поднесе живота.
И ето, че идва ден, в който се оказвате в един град, на една улица, в едно кафе. И сякаш не са минали години.
За вас няма по - голямо щастие да стоите срещу най - близкия си приятел и да се чувствате цял. Сякаш, докато го слушате и докато вие му разправяте какво ви се е случило през годините сте отново деца. Отново се мъчите да се надприказвате, смеете се на идиотски неща и се чувствате изключително. Докато седите на масата с него всичките ви грижи изчезват, вече нищо не е толкова черно и ви се иска да изкрещите от радост, че отново сте се намерили и няма да се губите повече.
И какво е разочарованието, когато разберете, че приятеля ви вече не е точно такъв, какъвто го помните, когато сте били деца. След няколко срещи нещо странно започва да ви гложди, да не ви се нравят разбиранията му за живота, да не схващате какво го е променило толкова.
Да усещате, че приятеля ви, оня който вие помните, отдавна вече го няма, освен в спомените ви.
Вратата, която се е отворила и ви е дала надежда внезапно и рязко се е затворила, оставяйки ви напълно зашеметен и неразбиращ какво точно се е случило.
И в този миг, ама точно в този миг някой, за който не сте мислили, че ви е близък, отваря друга врата пред вас, давайки ви цялото си внимание и доверие на което е способен.
Усещането е разтърсващо - отрезвяващо дори за блондинка под прикритие като мен.
Възможно ли е да съм се лъгала толкова години и да съм се заблуждавала, че приятеля ми е наистина най - добрия приятел за мен? Възможно ли е, да не съм разбрала за толкова години, че единствената причина да сме приятели е била с користна цел?
Възможно ли е да съм толкова отнесена, че да не забележа другата врата, която се отваря пред мен до момента, в който предната не ме е тупнала по дупето?
Явно е възможно, щом още веднъж се оказах в ситуация да си науча урока по болезнения начин.
Няма да правя изводи! Не съм достатъчно умна, за да правя каквито е да е заключения. Макар, че съм блондинка под прикритие обаче не мога да не се замисля над израза „Когато една врата се затваря, се отваря друга”.
Тези няколко дни ми доказаха правотата на тези думи.
Случвало ли ви се е, да познавате някой от много, ама много дълги години и да му имате изключително доверие. Да го чувствате толкова близък, че сякаш е ваш двойник. Да мислите еднакво, да чувствате еднакво, да се вълнувате еднакво.
През годините малко сте се поизгубили сред грижите, работата, разстоянията, но сте продължили да се търсите непрестанно. За вас този човек е продължавал да значи много. Вярвали сте, че така ще е до самия ви край, каквото и да ви поднесе живота.
И ето, че идва ден, в който се оказвате в един град, на една улица, в едно кафе. И сякаш не са минали години.
За вас няма по - голямо щастие да стоите срещу най - близкия си приятел и да се чувствате цял. Сякаш, докато го слушате и докато вие му разправяте какво ви се е случило през годините сте отново деца. Отново се мъчите да се надприказвате, смеете се на идиотски неща и се чувствате изключително. Докато седите на масата с него всичките ви грижи изчезват, вече нищо не е толкова черно и ви се иска да изкрещите от радост, че отново сте се намерили и няма да се губите повече.
И какво е разочарованието, когато разберете, че приятеля ви вече не е точно такъв, какъвто го помните, когато сте били деца. След няколко срещи нещо странно започва да ви гложди, да не ви се нравят разбиранията му за живота, да не схващате какво го е променило толкова.
Да усещате, че приятеля ви, оня който вие помните, отдавна вече го няма, освен в спомените ви.
Вратата, която се е отворила и ви е дала надежда внезапно и рязко се е затворила, оставяйки ви напълно зашеметен и неразбиращ какво точно се е случило.
И в този миг, ама точно в този миг някой, за който не сте мислили, че ви е близък, отваря друга врата пред вас, давайки ви цялото си внимание и доверие на което е способен.
Усещането е разтърсващо - отрезвяващо дори за блондинка под прикритие като мен.
Възможно ли е да съм се лъгала толкова години и да съм се заблуждавала, че приятеля ми е наистина най - добрия приятел за мен? Възможно ли е, да не съм разбрала за толкова години, че единствената причина да сме приятели е била с користна цел?
Възможно ли е да съм толкова отнесена, че да не забележа другата врата, която се отваря пред мен до момента, в който предната не ме е тупнала по дупето?
Явно е възможно, щом още веднъж се оказах в ситуация да си науча урока по болезнения начин.
За автора:
Блогът на Светла ЙордановаИнформация за Све
Свързани публикации
Няма заглавие08/06/2014
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
