Примами „противника” и удряй

Когато искаш да спасиш една връзка, правиш компромиси. Когато не искаш, намираш хиляди причини да не го правиш. Тогава ти пречи всичко в другия. Уж ти се иска да се получат нещата, но нещо вътре в теб бушува, изгаря те и не можеш да спреш да обвиняваш. Обвиняваш злобно, използваш удари под кръста, вадиш всички скелети от гардероба. Сякаш си на боксов мач. Само чакаш другия да си поеме въздух, и да си помисли, че може би ще постигнете някакво разбирателство и връхлиташ с пълна сила. Удряш силно там, където знаеш, че най - много ще заболи. Толкова злъч си насъбрал, че ти се иска да се пресегнеш и наистина да замахнеш и да смачкаш противника, защото в този момент срещу теб не стои човек, който обичаш ( нищо, че твърдиш така ), а точно противник. Уж ти се иска да намерите разрешение на проблемите, подаваш лъжливи сигнали, само за да примамиш „противника” да разговаряте. През цялото време не си и мислел за цивилизован разговор, а само как да го смажеш психически. И защо? Просто не можеш да си намериш място, всичко в теб бушува. Може би защото си бил наранен, а на теб ти изглежда, че другия е продължил без теб? А запитал ли си се дали наистина е така или само на теб така ти изглежда, защото ти се струва, че твоята болка е най - голяма? И заслепен от нея предпочиташ да нанасяш удар след удар, без да мислиш? Отхвърляш всичко, което се опитва да ви каже човека отсреща, защото просто не искаш да чуеш. Опияняваш се само като гледаш как се мъчи и опитва да намери общ език. Защото ти не търсиш и не искаш такъв! Искаш просто да нанасяш удари! Да ти олекне на теб! Не търсиш компромисен вариант, както си твърдял. След като си го стъпкал обаче, ти по - добре ли си?